Ще се спрем върху един много странен, много интересен, неслязъл от съзнанието на световната мисъл въпрос – въпроса за митологиите. С това, което те ни дават и което са оставили – митологиите мироглед ли са? Или само, както е прието – че са измислици, че са фантазии.
Мирогледът е светоглед – една система от възгледи, които определят, характеризират що е свят. И когато се спрем върху пътя на митологиите, ще видим, че те сами по себе си са една наука. Те са една неизбродна „винограднина“, както християнството нарича своето насаждение в душата на човека – пее се в църквите за „Божия виноград“. В хилядолетното си битие Митологията е насаждала своя голям виноград в милиони човешки същества. Хилядолетия тя е чертала мирогледа на човечеството в различните осъществявания.
Етимологията на думата „митология“, която е старогръцка, е един сбор от „μυθος“, което значи „сказание“, „предание“, „фабула“, и „λόγος“ – „знание“, „наука“, т.е. тя е една убедителна история. Под митология обаче се разбира „мит“, „легенда“, като че ли това, което хероизираме, това, което наричаме герои на даден исторически момент, отбелязани на историческата сцена, също така не са предания, легенди. Както е и само студеният исторически факт за присъствие, само скриптираното, от което можем да прочетем, че някой някога е съществувал, че е проявил качества било на мъдрец, било на държавен вожд, било на законодател… (Дори като легенда се счита и съществуването на един Ликург, който безспорно е законодател на Спарта и който няколко века е властвал като законодателна сила.)
Като система сказанията и митовете са обяснение на природните и социалните явления и дават характеристика на нашата мисловна и нашата духовна принадлежност. Те са опитът на древните хора да отговорят на трудните и никога нерешени въпроси – „как?“ и „защо?“. И когато говоря за мирогледните светоусетни концепции на Митологията, това значи, че и в бъдещето ще правим митологии. Никога няма да минем без митологии, защото логосът, т.е. знанието, под каквато и форма да бъде поднесено, винаги ще създава процеса на усвояването на великите тайни „защо?“ и „как?“. (Донякъде ще се отговаря само на „как?“.)
Едип, който е една митична тайна, отговаря на въпроса на Сфинкса. А никой уж не е можел да разгадае великата тайна и е ставал жертва на Сфинкса, който пазел вратите на Тива. Отговорът бил: Това е човекът – като дете ходи на четири крака; в зряла възраст ходи на два; а ходи на три крака, когато е стар и си служи с бастун. Отговорил, но не е можал да прозре какво го чака. Не е можал да разбере, че убива баща си, а след това, че се жени за майка си.
Нека тези митологични сакралности да ги сложим в собствения си ум, в собствената си душевност, за да питаме – кой е бащата, защо е трябвало да бъде убит? Кой е синът, който отива в ложето на собствената си майка, и защо този син след това е трябвало да се ослепи? Това са велики тайни и никак не е кръвосмешение, както някои идеологии казват. Не, „кръвосмешението“ е между мисъл и чувства, между воля и духовност, докато се намери великата хармония (но не в буквалния смисъл). И тук трябва да се търсят тайните, тук трябва да се търси посвещението – защо синът, който убива баща си, се ослепява?
Когато съм говорил за Христовата притча за блудния син, там ударението е, че по-големият брат – мисълта, завижда на по-малкия – астрала, за щедростта на Отца си, на Духа. Това е голямата тайна. Другото е слово, което служи като дреха – да прикрие тайната на посветения. А Митологията безспорно е една кауза на Духа, която се разгръща, която се осъществява, която се манифестира.
Митологията е самосъзнание за религиозност! Тази религиозност има свои паметници, има свои поведения на отношение на човека към божествата. Разбира се, религиозността не е поведение само на вярата, която е метафизиката в душата на религиите. Защото съзнанието ни за вяра е и знание за Космотворението. А всяка митологична доктрина има своя метафизика за генезиса на света, има своя теогония на богоражданията. И когато човекът мине още няколко културни полета, ще види, че нито един от тези митологични образи не е бил нито фантазия, нито спекулация, а е една реална сфера в нашата планета – и земно, и небесно докосване.
Митологиите са жива духовна реалност!
Из „Митологията като мироглед“, сп. „Нур“, бр. 2/2002 г.
