Ваклуш Толев
Ваклуш Толев е богослов, общественик, мъдрец и духовен Учител, автор на трудове с религиозно-философска и културно-историческа тематика.
Роден е на 7 януари 1923 г., в деня на Рождество Христово по тогавашния календар, в пловдивското село Поповица. Бил е необичайно будно дете – по свое желание тръгва по-рано на училище, а на 14 години изнася първото си публично слово в местната черква – на тема: “Има ли Бог?”.
В младежките си години е активен антикомунист и патриот. В гимназията оглавява християнско-философското дружество, където се организират сказки и дебати на философски и религиозни тематики. Става член и на легионерската организация, която се заражда като реакция на несправедливостите на Ньойския договор, и има за цел идейно да се противопостави на настъпващата комунистическа идеология.
Записва право в Софийския университет, но e изключен по идеологически причини след 9 септември 1944 г. Изправен е пред Народния съд заради възгледите си и офицерския си чин в българската царска армия. Пред съдниците си заявява, че докато е жив, с всички сили ще се бори за пълното унищожение на комунистическата идеология. За тази дързост е осъден на доживотен затвор – тоталитарната власт предпочитала да пречупва такива хора за назидание, вместо просто да ги премахва. Изпратен е за няколко години в лагера в Белене, след което престоява в почти всички затвори в страната, където си спечелва прозвището „непоправим“.
На 28 години, в Кърджалийския затвор, преживява духовно пробуждане, за което по-късно ще каже, че “не е преувеличение, че можеш да държиш Земята в ръката си”. Също така намира начини да изучава различни езици, да пише поезия, драми, философски есета. Освободен е след приетата амнистия за политически затворници през 1956 г. По неговите думи излиза от “малкия затвор” и влиза в “големия”. Излиза не с огорчение и желание за отмъщение, а с идеи като няма страдание, има развитие и няма зло, има нееволюирало добро.
Докато е още във Варненския затвор, Ваклуш Толев прави корекция на християнската молитва Отче наш: избави ни от лукавия, за да не изпадаме в изкушение, вместо: „и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия“. По този начин се премахва внушението, че Бог изкушава човека. По-късно открива и доказателство за погрешността на съществуващия текст на молитвата – в Съборното послание на св. ап. Иаков гл. 1 ст. 13: „Никой, кога е в изкушение, да не казва: Бог ме изкушава; защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого.“ По-късно пише писмо по този въпрос до главата на Светия Синод, патриарх Кирил тогава, но отговор не последва.
След освобождаването си е в чести сблъсъци с репресивния апарат на Държавна сигурност. Следен е и е задържан многократно, трудно успява да си намери работа и да се задържи на нея за повече от няколко месеца. Въпреки това успява да кандидатства и завършва богословие в Духовната академия в София само за 18 месеца. След това работи като библиотекар в Пловдивската митрополия, където организира уникална за времето си изложба с ценни икони от цялата епархия.
След 10 ноември 1989 г. Ваклуш Толев получава покана от страна на демократичните сили да стане депутат, но отказва, защото има осъзната духовна мисия. “Проблемът не е в демокрацията, а в свободата. А свободата не е въпрос на измерение, а на поносимост!”, казва по този повод по-късно той.
Започва да изнася публични лекции в цялата страна, в продължение на няколко години води курс по История на религиите в Пловдивския и Софийския университети. Основава своя школа, наречена “Път на Мъдростта”. Лекциите му се публикуват под формата на списание „Нур“ – нетленна светлина. Издава и няколко книги – “История и теория на религиите” в три тома, преиздавани три пъти досега; “Духовните дарове на България” в два тома, посветени на историята на българската духовност; “Седемте Лъча на еволюцията” – един нов поглед върху езотеричното знание; “Беззаветен Завет”; стихосбирката “Разпилени бисери” и др.
В своите лекции Ваклуш Толев интерпретира достиженията на световната култура през собствена призма. Оригиналният му прочит на историята и теорията на религиите почива на няколко негови фундаментални идеи, които развива под формата на самостоятелно Учение, наречено Път на Мъдростта.
В основата на учението на Ваклуш Толев стои прозрението, че в човека е вложен огромен потенциал, който трябва да се събуди и приложи. Този потенциал, познат в различните култури и наричан Дихание, Кундалини, Оренда, Дух и др., се е разгръщал постепенно в хилядолетната човешка еволюция, за което основен принос имат духовните учения и религии. В този смисъл той ги подрежда йерархично в т. нар. Доктрина за йерархия на Духовните вълни – Сътворение, Митология, Правда, Любов, Мъдрост, Истина и Свобода. След Правдата на Мойсей и Буда, и Любовта на Христос, Ваклуш Толев прокламира Петата Духовна вълна – на Мъдростта.
Ваклуш Толев определя учението си нито като наука, нито като нова религия. Мъдростта, която е интуиция и рефлекс за истина, съчетава постиженията и на двете – ума и сърцето. Бог и еволюцията не си противоречат, убеден е той. Според него отделно от представата за Бог, която е културно обусловена и се променя във времето, Бог все пак има, но е вътре в човека. Това е и основната концепция в учението му – че човекът е бог в развитие. Така не е съществено кръвно родство, дори не е най-съществено духовно родство, а както определя Ваклуш хора са събожници, защото всеки носи Божието Дихание.
На 28 август 1993 г. в гр. Варна, по повод 50-годишнината от кончината на цар Борис III Обединител, Ваклуш Толев обявява идеята за изграждане на Дом-светилище и утвърждаване 28 август като Ден на безсмъртните българи. „В душата на българина има наличен, но не достатъчно приложен оптимизъм – затова празнуваме повече падналите за освобождение, отколкото идеята за история“. “Всяка една от тези 13 исторически личности с живота и делото си е образец за духовни идеи, с които можем да градим своето бъдеще”, казва Ваклуш Толев. Включени са личности като кхан Аспарух, Цар Борис I, Левски, Паисий Хилендарски, Баба Тонка и др. Избрано е и място за изграждане на бъдещия Дом-светилище – в землището на град Велики Преслав.
На 9-ти декември 1998 г., по случай 50 годишнината от Всеобщата декларация за правата на човека, по идея на Ваклуш Толев е изпратено официално писмо до Комисията по правата на човека към ООН с предложение за защита на душата на човека: в Хартата за правата на човека да бъде включен казус за душата, да се премахне наказанието анатема (проклятие) от уставите на религиите и прозвището враг като характеристика на социалните взаимоотношения. В мотивите на писмото е посочено, че: “Анатемата е религиозна казън, най-тежката лична покруса, която унищожава човешката духовност. Със същата отрицателна енергия е наситено и понятието „враг”. „Враг” е клеймо върху личната душевност, същевременно „враг” е социално проклятие! Нещо повече, „анатема” и „враг” са се превърнали в идеология, захранваща социални, религиозни и военни конфликти, нарушаващи живота на нациите и историческия им път.”
Ваклуш Толев приключва земния си път на 27 ноември 2013 г., на 90-годишна възраст. Приживе често подчертава, че за него не е важна биографията, а вътрешната характеристика, че фактите са гробари на истината. Как самият той би искал да бъде запомнен, разбираме от следния стих-епитафия, публикуван в стихосбирката му „Разпилени бисери“:
Тогава нека моят гробен камък,
където пътникът ще иска да чете,
да няма надпис, щото дух и пламък,
е бил моят път и мойто битие