Учителството е история без автор!

Откровението е част от Мировото съзнание. Затова съм казал, че то е огледало на Истината и че Мировото съзнание е ничие. Защото образът на Учителя е вътре. Вашият образ е бъдният Учител, който прави история и който няма да Го има. Във всеки бъдещ образ има Учител, когото не могат да видят. Това велико тайнство! Това е да призовеш Върховенството да освети даровете и ти да ги вземеш като причастие. Аз не говоря за външната страна, не говоря за свещеността, с която са правени. Тайнството е вътре! Това е голямото, с което се прави история на Учителството. Затова Великият йерофант е служител, а Учителят може да е там и няма нужда да е йерофант. Мисълта, която именно Учителят е подал, трябва да влезе в Причинността и да се освети. (Има го в Молитвата на Мъдростта.) Виждате ли отговорността къде е била – да се освети мисълта ти, за да знаеш правото си на Съсътворител в бъдност. Ако ти не я осветиш, няма да ти се позволи откровение. А откровението е приливът на енергиите и знанието на планетната даденост. Това е отговорността на Учителя – другото е поведение на учениците!

Хората обикновено играят – както когато напъпи напролет дървото – изпитват необходимостта да се красят. И щом се разкрасят, блянът им, че ще бъдат плод, е голямото изкушение колко са велики. Това много често го срещах. А не знаят, че омърсяват величието си със своята лична потреба. Потребата им за величие, без да са отработени, е сланата, попарваща цвета, който е трябвало да стане плод. Това е себичността. Вашата себичност попарва предварително плода на Съсътворителя! И в нашето Общество ги имахме. И сега някои се наддават, както се казва – вирят си носа нагоре. Вярно е, че много малко очи знаят да си гледат носа. Но онзи, който разбира от френология, веднага, като види нечий нос, ще ви каже този колко ум има. Вижте, всичко е дадено! Нищо не е скрито за оня, който има очи. Нищо! В цялата физиогномия на човека е дадено. Така че, когато някой си вири носа, трябва да знае, че друг разбира от вирене на носове…

Поведението… Идеята да не се разврати човека в търсено величие. Има хубави пластове на събудени тайни в душата ви, които си търсят пробиви, дебушират, но когато покажете голота и празни претенции, в другия отдел – на посвещението, ще чакате много години.

Из „Отговорността на Мировия Учител и поведението на учениците“, сп. „Нур“, бр. 3/2005

Ваклуш Толев, откриване на Събор на Мъдростта, Пловдив, Музей на Съединението, 27 юли 2013

Сега, в този социален момент, в това духовно присъствие, може да бъде призован човекът за ново пътуване само чрез светлината на знанието, т.е. за ново пътуване чрез светлината на Мъдростта. Мъдростта е, която може да попълни битието на човека; Мъдростта е, която може да му даде светлината на знанието; Мъдростта е, която може да го отнесе в лоното на Царството Небесно. Но коя мъдрост? Човешката мъдрост, мъдростта на философа, мъдростта на поета, мъдростта на науката? Всички те носят само частици от Мъдростта, която е Всемирна даденост на Божествената Светлина.

Тази дързост и сега е необходима – човекът да свали своята вехта дреха, преди да има новата в цялост. И да изпита онова неудобство като присмеха – било на улицата, било в дома, за да понесе товара на преминаването в новото. Всяка нова дреха е неудобна за едно старо съзнание, всяко ново мислене е нарушение, ферментация, на едно старо битие.

Ние често говорим за нея, разчертаваме някои нейни формули и символи, но това са белези (както всеки предупредителен знак), които можем да отминем, ако имаме вътрешната будност за своя Път. Нямаме умора, ако сме запалили светилото си и ако имаме достатъчно гориво няма да загубим присъствие на будност. Всеки в себе си има достатъчно енергии, за да поеме светилото си и да не му позволи да гасне. Всички го притежаваме, кой по-малко, кой повече – всеки го носи! Не е достатъчно само да се иска. Ние ще трябва да се научим да даваме. Да даваме ръка за помощ, да даваме светило за запалване на другото, да даваме изобилие на жертва, за да нямаме скръбта на притеснението, че не сме сътрудничели в развитието на света.

Еволюцията има едно основно правило – това е йерархията на възможностите. И когато във вашия брат или във вашата сестра видите нарушение, когато видите несъгласие със собствената си изповед – не съдете, а помогнете! Защото тази йерархия е кована във векове и ако мислите, че вашето негодувание може да измени с един замах само това нещо, тогава сте се откъснали от реалността на развитието. Щедростта на Небето е толкоз по-голяма, колкото ние в приложност можем да бъдем изобилни.

Тогава да сложим дрехата на Мъдростта. Дори в самата практика, в самото приложение на защита на човека от нашествието на чуждото, на личните закрили. Това е да извикаме чрез мисълта си една мантия, с която можем да се съхраним; една мисловна мантия, с която би трябвало винаги да се намятаме, когато вървим по улицата на всекидневието, за да защитим крехкостта на своята душевна будност, на своята раждаща се Мъдрост, на своята малка вощеница, запалена от Духа на призива. Защото без тази вощеница на Мъдростта, милята, която ходим, може така да ни измори, че да не изходим Пътя! Когато сме призовани от повика на Духа да извървим Пътя – да нямаме смут, а да хвърлим одеждата на вехтото минало, да знаем, че сме ходили вече едната миля и тя е в душите ни.

Из „Втората миля (Мировата вълна на Мъдростта)“, сп. „Нур“, бр. 2/1993

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

Духовната вълна на Мъдростта в битието, сп. „Нур“, бр. 2/1995

Прозрението в Духовната вълна на Мъдростта, сп. „Нур“, бр. 3/1995

Мъдростта – живот, сп. „Нур“, бр. 4/1995

Аурата на Мъдростта, сп. „Нур“, бр. 1/2006