Иоан Рилски – пътека в историята на петвековното робство

авг. 17, 2017

По време на робството пътеката до гроба на Св. Иоан Рилски няма трева.
Пет века робство на тази пътека не израства трева,
защото един народ е знаел своя Покровител!

Св. Иоан Рилски, когото наричам Покровителят, играе изключителна роля в нашата история. Когато говорим за културата, когато говорим за съчетанието на отговорности, ние не можем да не отворим още една страница от това, което ни оставя християнството. Няма информация, че тангризмът е имал монашески ордени. Може да е имал езотерична вътрешна школа, може да е останал верен на единствения си Бог, но монашество няма. Християнството внася тази нова формула на живеене – защото монашеството е отношение към социалната действителност, бягство от света. В историята на един народ християнството донася институция, която определя поведение към социалната реалност и готовност за жертва в името на Бога, в името на Христос. А св. Иоан Рилски, макар че имаме и други монаси, неслучайно оставя знака на монашеството в българската земя. Това е знак за устойчивостта!

За мен желанието за среща между двамата големи – единият, който губи държава, и другият, който с молитва след това я връща – между цар Петър и Иоан Рилски, е едно изключение в световната история. Когато му праща цар Петър злато и плодове, този човек взема плодовете и му отговаря: Царю, вземи си парите за оръжие и войска, да браниш народа си. Прозрението на големия човек…

Цар Петър става монах след това, той не умира като тронна личност. Много малко ще намерим сред императорите (освен насила да пратят императрицата в манастир) такива като княз Борис или цар Петър, които отиват в една институция, наречена монашество.

Не е достатъчно обаче само да кажете на цар Петър: Плодовете приемам, но златото не! (с него да си организира защита на държавата и да даде храна на културата, която баща му е оставил), и да отидете в пещерата и да чакате. Но все пак, св. Иоан Рилски за нас е пътека в историята на петвековното робство; достатъчен е неговият олтар да държи пет века будно и цялостно съзнанието на българина. Културата обаче е и живителна потреба!

Из „Златният век на българската книжнина“, сп. „Нур“, бр. 2/2009

Левски по дух е монах, по дело е бунтовник

юли 17, 2017

Васил Левски наричам Икона на българската свобода – заради какво? Защото за една икона и едно иконизиране са нужни святост вътрешна и подвиг външен. Не е проблемът, както ми го постави един богослов: „Ама, г-н Толев, Вие сте богослов – той трябва да има чудеса!“. Ами той направи чудеса – двеста вулкана приготви в България! Вие не можахте да ги запалите да изригнат. Това направи Апостола. Защо трябва да прави други чудеса, за да му дадете звание на святост!? Този човек, когато си купеше за един грош халва, го записваше; той напусна цялата жизненост, за да дочака венчалния пръстен с бесилката, с единствената си невеста, наречена България. Някой друг да се е венчал с бесилка за България? Този човек свали дрехата на монаха, за да сложи тогата на бореца за свобода.

Левски по дух е монах, по дело е бунтовник!

Как можеш да го отминеш, та той е изключението!

Мерсия Макдермот добре казва: Българите нямат нужда от Господ – те си имат Левски! Тази англичанка (която за мен по прераждане е българка) му направи биография – „Апостолът на свободата“. Защо? Защото разбираше от характеристики. А го нанизаха – като момченце какво бил, после вуйчо му как го тормозел… Голяма лъжа е, защото вуйчо му го е бранел. Когато е арестуван в Пловдив, вуйчо му архимандрит Василий е повикан в затвора като тъжител, но го защитава… Измисли се някаква класова битка. Но нали трябва да има класи, трябва да има и битки. Ама с кого? С попа, той винаги е враг номер едно на комунистите.

Това е Левски! Не може да бъде сменен с нищо. Безспорно и други сложиха костите си – но по принуда. А той с величаво достойнство отиде и каза: Любене, няма да вдигна въстание, защото не са готови! Защо ми пращаш Димитър Общи, който ще лъже народа? Но когато му пращат Ангел Кънчев, той го приема с радост. Вижте Левски как е познавал хората! Този човек създаде двеста комитета в България, направи лично поведение идеологията на общото въстание; този човек участваше в една голяма дипломатическа игра – дуализма между Турция и България, но не ползваше никакви други привилегии; този човек, в края на краищата, позна, че не може още да се прави въстание. И след това въстанието не даде резултати…

Какво трябваше да направи, когато настъпи разгромът – когато Димитър Общи и другите проиграха цялата му дейност? Да отиде отвъд Дунава? И там да търси Странджата с черпака, който отдавна беше умрял, а и Караджата бе погребан… Да търси милостиня, да яде някъде една чорба!? Това е под величието на подвига му. Как не искат да разберат! Нямаше нужда от предател. Защо е нужен предател за величието на това дело!? Къде да отиде – отвъд Дунава? Невъзможно. Да се върне при своите байовци (на които той изглеждаше момче, щото те бяха по-възрастни, но му викаха: „Бай Василе“), да го крият в своите плевни и да живеят със страх!? Безспорно, пътят му беше точно този – това, което го беше научил от Христос в неговото шестгодишно стоене в манастира и бдения заради Бога. Нямаше нужда да го предават. Отиде да извърви Голготата си. Отиде в Ловеч, за да може да си извърши кръщението; да може да си извърши венчавката в идеята на свобода. Затова го наричам Икона на свободата.

Когато поискаха да го канонизират – това е пресметливост на малкото умозрение, аз се възправих веднага (и по телевизията говорих). Председателят на Общобългарски комитет „Васил Левски“ ме подкрепи и много съм му благодарен. Не трябва да се канонизира и да се иконизира една личност от големия исторически иконостас и да я сложат в някаква църквица. Да не може да се позволи на арменеца, на евреина, на католика да отидат да направят признание на това, че един българин им е донесъл свобода. Не може да го сведете до едно вероизповедание!

Както виждате, каменните божества си ги прибраха. Хилядолетията ще си приберат и иконите, няма нищо страшно в това. Имат си житията, разбира се. И Аполон си има житие – Белведерски е наречен, хубавецът… Отидоха си. Онова, обаче, което е принцип, то остава. Принципът остава! Левски не може да смени принципа си – принципа на Голготски път, път за свобода. И това направи. Отиде и кротичко си сложи клюпа. Защо? По дух – духовник, по дело – бунтовник! Това е пътят.

Из “Интервю от Златния Фонд на БНР” част II, списание “Нур”, бр. 3/2016

 

Слово за Васил Левски

юли 17, 2017

Видеозапис на слово за Васил Левски, изнесено от Ваклуш Толев на 19 февруари 1998 г. във Военен клуб, гр. Пловдив

Васил Левски – Иконата на българската свобода

юли 17, 2017

Навършват се 180 години от рождението на Васил Левски – Иконата на българската свобода, както го нарича Ваклуш Толев. Икона, но на иконостаса на националната ни история, не на отделна вероизповед. Нарежда го сред Тринадесетте поименни безсмъртни българи, наред с цар Борис III – Обединител, хан Аспарух – Основател, княз Борис – Покръстител, цар Симеон – Просветител, св. Климент Охридски – Азбучник, Св. Йоан Рилски – Покровител, св. патриарх Евтимий – Мистик и Воин, Отец Паисий – Будител, Баба Тонка – Майка на безстрашието, княз Александър Батенберг – Съединител, Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений, Ванче Михайлов – Воин на оскърбените българи. Всички те, според Ваклуш Толев, са “живото духовно вълмо на българската бъдна историчност”. За тях той определя Ден – 28 август, денят на кончината на цар Борис III, и призовава за изграждането на Дом-Светилище в тяхна чест. Домът-Светилище ще бъде българският социален учебник на приложна отговорност и социална доблест, казва Ваклуш Толев в своята книга „Духовните дарове на България“.

Щастлива е историята на онзи народ, който може да изведе на националния си олтар личности на признание и дела за показ. Защото личността е свещена и тя освещава институцията и института. Това отведе мисълта ми от тринадесетвековната история на България да отлъча с прозрение и предназначение – преценени в дан безсмъртна – Тринадесетте безсмъртни поименни българи. Никой не е лишен от правото на безсмъртие и никой не е оскърбен в достойнството си, че не е при тях.

Васил Левски е дарен с обсега на голямото мислене на държавник, на молитвеник, на бунтовник. Той свещенодейства само пред един олтар – народа; дава на людете само едно причастие – революцията; обрича и дава само една жертва – себе си!

Безспорно той е духовно лице. Тази тайна – монашеството, го обрича и на вътрешно вглъбяване, вътрешно служение. Учителят му Христос е казал, че Бог е в нас и ние сме в Бога!, затова той изрича: „Времето е в нас и ние сме във времето!“. Някои погрешно, в поведение да снемат част от неговия ореол, пишат, че хвърлил расото. Не! Левски не хвърля расото, а намята тогата на свободата и сменя малкия олтар, който е обиталище на вярващите, с Мировия олтар на историчността на един народ! Вътрешната страна на монашеството е идеята да се узрее за жертва. Ето защо не като съблазън излиза от манастира, а в името на едно служение, в името на националната свяст. Той е дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората!

Левски носи една от най-големите световни идеи – че религията на роба е свободата! И само той от всички световни революционери има прозвището Апостола, защото наистина е с провиденцията на апостол.

Васил Левски за своето дело взема път от Христа, кръв от народа и воля за живот от идеята за свобода!

И духом, и физически той прилага Учението на Христос, а жертвата си дава не като подражание, а като самосъзнание!

Съден е сам, но е достатъчен за всички, защото въплъщава всички! Той е, който казва: „Ако испечеля, печели цял народ; ако губя – губя само мене си!“. Не слага в трето лице – себе си. Мене си – като божествена даденост! И не е предаден, а сам извървява Голготската пътека до бесилката… Неговата предсмъртна венчавка и неразтрогаемият му брак е с единствената му невеста – България. В нейните скути той полага своите кости с клетва за вярност и в нейната душа влива непокорения си дух. Не неизбежният край му дава величие, а величието на неговото дело му отрежда достоен край – такива жертви не се оплакват, те се митологизират!

Възхищението ни не е кумир – няма по-изчистена нравственост от неговата! Реалност е магичността на словото и приложната му воля сред неговите байновци. Те го считат за светец, защото във вътрешния им храм е олтарът на свободата, на който Левски е свят и пред тази святост те правят молитвена жертва.

Васил Левски – Иконата на българската свобода ни оставя вътрешната будност, че пред олтара на свободата най-святата и мистична жертва е човекът – да жертваме себе си вместо другите!

Из книгата на Ваклуш Толев „Духовните дарове на България“ том II

Жечко Попов. Апостолът на свободата, 1958

Жечко Попов. Апостолът на свободата, 1958

 

Отец Паисий извика миналото като идея за национална свяст и съдба

юни 18, 2017

ВДома на безсмъртните българи ние ще поменем и онзи велик монах, който намери непресъхнал кладенеца на живата вода: Отец Паисий – Будител. (Защото кладенецът на самарянката отдавна пресъхна!) Жива вода Паисий разнася, за да утолява жажда за свобода. Той намира тайната в какво се крие – онова глъхнещо ехо на минало величие извика на живот, когато царуваше безличието на пет века робство и само вкопаните църквици напомняха за духа ни!

„О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин…?” – това е големият взрив на будителството. Един зов събужда цяла България, събужда милиони българи. Не от летаргията, а от необходимото робство, което спира инвазията на азиатщината.

Паисий е будител не само заради този призив „Защо се срамиш!”, а заради будността, че не бива да заспиваш.

Тогава започва голямата битка, която нашето Възраждане води. Ние не правим Ренесанс, не връщаме еладската култура, а казваме: „Имали сме царе, патриарси…”

Отец Паисий е националният път и историческата гордост на българския народ!

Пенчо Славейков – отговорност към земята и възмога към Небето

юни 9, 2017

На 10 юни 1912 г. (28 май стар стил) среща смъртта си Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений, един от 13-те поименни безсмъртни българи.

Докато беше поселник на земята, той имаше отношение на отговорност към народ, към богове, към свободата, която трябва един народ да има, към величието и жертвите; но когато трябваше да направи поселението, беше го предоставил на своята спътница – че трябва да бъде погребан тъй, че в гроба му да има прозори, защото душата му е имала само една възмога – възмогата към Небето!

Из слово на Ваклуш Толев, изнесено на 30.11.2000 г. в гр. Варна

ПСАЛОМ НА ПОЕТА

Другарко, сещам аз, последний час настава,
час сбогом и от теб, и от света да зема –
към своя хубав край се вече приближава
на земний ми живот тъжовната поема.

И може би, че мен мнозина ме обичат,
мнозина може би, до днес за мен незнайни,
мъртвеца те с венци ще искат да обкичат,
към живия биле в живота тъй нехайни.

Ти, моя гърлице, едничка радост в дните
на самост, на тъга и на беди горчиви,
пред тях ти затвори на моя дом вратите
и запрети им ти, на мъртвеците живи –

над моя хладен прах порой сълзи да леят,
сълзи лъжливи – с реч тържествена и дива
над мен да се глумят, безумците, и пеят:
„От временний живот во вечний той отива.“

Другарко, хубав край на моя дял световен
ти дай; – недей ме ти на чуждите оставя,
от тях да бъда аз при мъртвите заровен
на гробищата, плач душите де смущава.

Там, на високий хълм, където с теб, с другари
обичах да седя, в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там, де мълчането пей дивната си песен.

Ти знаеш, погледи отвърнал от земята,
че аз ги в небеса възйемах все нагоре:
да е и моя гроб възйет към небесата –
и не в пръстта вграден – отвсякъде с прозори!

И там отнесте ме, и там ме оставете
во росен утрен час, когато чучулига –
символ на моя дух – понесла на крилете
химн жизнерадостен, се в небеса издига.

И там сложете ме на мряморния одър.
Покоя ми сълзи и стон да не смущава.
Зорницата, кога от небосвода модър
изгрей, челото ми с милувка да огрява.

Таинствения ход на битието моя
свободен поглед в блян честит да съзерцава,
да съм свидетел аз, макар далеч от зноя
на земния живот, какво в живота става.

Да виждам слънцето вълшебно как разтваря
на суетливий ден работнишките двери,
и звездочела нощ как тихо, пред олтаря
на отдиха, крила в молитва ще разпери.

Тогава може би слухът ми ще опази,
в светата тишина – о, може би тогава –
и онзи свиден звук, за който чезнях ази
в живота, отчужден от лихата му врява.

Това, в което ми живееше душата,
ще чуя: за живот от радост озарена,
как слива своя химн земята в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена.

Пенчо Славейков, „На острова на блажените“, София, изд. „Захарий Стоянов“, 2008