Ваклуш Толев (1923-2013) е български богослов, общественик, мъдрец и духовен Учител, автор на множество трудове с религиозно-философска и културно-историческа тематика. След промените, в продължение на няколко години, води лекции по история и теория на религиите в Пловдивския и Софийския университети, както и в различни културни центрове в цялата страна. Автор е на многократно преиздаваната книга „История на религиите“, чието първо издание (1992 г.) е одобрено от МОН за учебно-помощна литература по философския цикъл предмети.
Настоящият материал представлява сбор от въпроси от интервюта с Ваклуш Толев на различни журналисти от различни медии, засягали в годините между 1990-2010 една тема, която днес отново е на дневен ред в обществото ни – темата за изучаване на религия в училище.
Въпрос: Как ще коментирате идеите за изучаване на религия в училище? Трябва ли младите да се запознават с религията?
Отговор: В историята имаме съпровод на два института – трон и олтар, т.е. държава и църква. Познаваме ги и като съдружници, и като врагове. И двата института определят лика и характера на обществото. Училището, обаче, не е място за убеждение, а за знание.
Ролята на училището по предназначение е обучение за знание и във възможност – обучение в поведение. Трагичното е, когато училището се хармонизира в знанието по идеологии. Тогава една идеология може да отрича, друга да приема. Ето защо светът се раздели на позволено и непозволено. Защото една идеология позволява, другата го отрича. Тогава на училището му остава една задача. Така, както е сложен един предмет с етични предназначения, каквато е етиката (която възпитава човека), може един лъч от този етичен път да бъде насочен към религиозното му обучение.
Въпрос: Вие приемате ли да се преподава вероучение в училищата? И на какъв принцип би трябвало, ако да? Трябва ли да бъде задължително?
Отговор: Вероучение се преподаваше в българските общообразователни училища, в т.нар. прогимназии, още много преди 1930 г. В гимназиите много по-късно се въведе нещо като история на религиите, някъде от 1941-2 г. до 1945 г. Но вероучението, което се изучаваше в прогимназиите, е най-банализираното поведение на религиозна традиционност. Вие не можете да му дадете нито метафизично знание, нито догматично, освен религиозно-традиционно, като водите детето от първи клас да се научи да се кръсти и да дава свещица. Но, когато човек узрее, каквато и голяма да е била плодността на дървото от това знание, една нова повейка за нуждата от метафизично знание ще му събори всички плодове. И тогава той ще потърси нещо друго. Ние не бива да лишаваме човека от прозрение за принадлежност към духовното!
Аз се ужасявам, когато се говори: „Да върнем традициите!“ Какво значи да върнем традиции, когато се касае за добродетелите и нравствените ценности на християнството? Че цяла Европа е изградена върху това и нашата история е изградена от 865 г. досега върху християнски ценности. Да е имало някаква друга култура в Европа, освен тези ценности? А те да са чужди на други? Страхувам се от костеливостта на мисленето, което става възглавие на духовниците.
Така че вероучение в гимназиите да се сложи. Добре, предлага се да има избираемост. Защо? Защото в конституциите и в съвремието се смениха т.нар. принадлежности като национална същност и като верска изповед. Създава се идеята за всемирния свободен човек.
Психология на религията би било по-редно да се създаде. А не обикновено Адамо-Евовото райско раждане…
Ние трябва да научим човека към всемирни ценности, които безспорно като нравствена градация се сменят, а не да заковем гвоздея и там да закачим расото. И с това да консервираме традицията. Ами тогава ние отричаме Христос, че направи промяна на иудеизма!
В тези часове, които могат да влязат като обучение в училищната програма, тези неща не могат да влязат като задължение, а, както казвам, като избираема факултативна форма. Тогава само за себе си факултативното обучение в гимназиите ще даде приоритетното, разбира се, на нашата християнска вероизповед. В една гимназия няма да се съберат повече от пет души, изповядващи известни секти. Но в една гимназия факултативно, при загриженост от страна на родителите, ще се съберат и двеста, и триста души.
Има и т.нар. неделни училища, където има обучение в този смисъл – когато ги запознават не с историята на Учението за Христос и неговите добродетели, с които се изискват от човека, а обучение за целостта на човека в служение на Бога и на своя събрат. Това са доброволни събирания в неделя, където някоя църква си направи за своите миряни, за децата на своите миряни обучение и уроци. Има издадени книги – неделните училища, или християнските училища.
Неделните училища са привилегия на църквата. Но това, което се нарича енория и им прати 20 дечица, след това онези си бягат, защото нямат нито факултативно задължение – тези, които се запишат, спокойно трябва да си минат курса. Затова неделните училища нямат успех. Второто нещо – банализирано е обучението! Да ме извинят отците, но е банализирано с това, което е примитивизъм. Вижте, културата на нашите деца вече е 100 процента по-мощна, по-широка от онова, което беше преди 15-20 години. Защо? Вие имате едно непосредствено обучение от телевизия и от радио. Едно букварче, което можеше да ви се даде с едно учебниче, или с едно списание „Християнче“, не може вече да играе тази фатална роля за обучението, както може да я играе една телевизия.
Въпрос: Би ли имало място в това изучаване на религията – освен тълкуванието на евангелските текстове – да се свърже с достиженията на науката, с развитието на човешките възможности и изявата им в изкуството, с едно по-широко знание?
Отговор: Вижте, това едва ли биха могли да го направят неподготвени хора, но тези, които могат да преподават вероучение… Ние не говорим за религията в нейната пълна мащабност, нали, ние говорим за вероучение, което е пригодно за усвояване от съответния интелектуален ръст. Но разумно би било преподавателят да извежда текстове, с които може да каже, че откритията на съвремието не са далеч от истините, които са казали голeмите Учители и Синове Божии.
За по-широкото знание – църквата се страхува да не се разврати умът в свои спекулации пред това, което вярата и духът дават. Иначе поощрително би било човек да се научи да мисли!
А да свържат едно Учение на Любовта с едно Учение на Мъдростта – да кажат смело, че няма зло, има нееволюирало добро – тогава те биха загубили от тезата за спасението, биха приели тезата за развитието…
Въпрос: Молитвата като вътрешна връзка с Бога, но и като един коректор на собствените грешки и слабости – в часовете по вероучение децата не трябва ли да бъдат обучавани и на това?
Отговор: Молитвата ще си остане първият, най-опростеният, а в същото време и най-верски момент за религия. Тя безспорно като съдържание може да бъде обяснявана, а като поведение – изпълнявана. Когато казва: да простиш на враговете, както аз прощавам – следователно той ще трябва да приложи това нещо.
Нейното приложение в обучението, безспорно, може да прерасне. Но не трябва да се прави пък една идея йогическа – като мантра, която повтаряш, и чакаш откровение. Това не, защото то носи риск! Ако се пробудят сили, за които не знаят – тогава как биха помогнали на детето?!
Не само това. Казано е, че с тази молитва започва обучението и свършва обучението с нея. Молитва си има при благославяне на хляба. Когато човек седне да яде хляб, трябва да бъде благодарен. Молитва си има, когато отива в леглото. Но не може да обучаваме децата в едно искане: „Хайде сега, вие трябва днеска петнайсет пъти да правите молитва!“
Въпрос: В тези часове, които ще бъдат, децата освен за добро и зло, за любов към другите, какво още трябва да учат?
Отговор: Съвършенство. И после, че знаещият е повече от безгрешния дори, както често казвам.
