За навиците

Това, което всекидневието нарича „навикът е втора природа“ – това е привичката. Най-лесно се оправдаваме с това, че навикът бил втора природа. Но ако с тази втора природа загубим първата, тежко ни и горко. Един първичен бог не може да бъде равен на едно вторично производство, както и вторичните суровини не са равни на първичните. Това, което е ерзацът в мисленето, това е най-опасното за човечеството. Когато се е изгубила първичната мисъл на откривателя, идва онова, което създава вторичните суровини на живота. И много добре е казано, че привичката е гниене на живота (Агни Йога, §198). Има един период, когато утвърждавайки навика, утвърждаваме стойността на първичното цяло, но когато то е излязло от съзнанието ни като ненужно, а продължава като обект да бъде поклонение, ние тогава вече влизаме в царството на гниенето. И това много добре го познават тези, които творят. Когато нямат идеи, преповтарят и то е вече съвършено ненужно. Когато един човек се изчерпи в творчеството си, ще го намерите в многословието вече, че пише голям роман – 500 страници за това, което може да се каже в 28 страници, както с по 28 страници са древногръцките трагедии. И ако ги разстелете по дълбочина всички писаници, които са с по няколкостотин страници, няма да могат да ги съберат тези 28 страници. Това е бедата – привичката, станала дреха на първичното, станала дреха на откривателството – прикрито, недостигнато вече, ненужно вече.

Защо е победима обаче? Каквато и да е, колкото и да е тежка веригата – когато една будност влезе в човека, когато за миг само причинното му поле даде преценката – то може да изгори привичките, променяйки живота му, макар и да не му дава впоследствие всичката сила на Причинния свят. Той пак ще си влезе в своя мисловен свят, пак ще си влезе в своя астрален свят, но с едно променено съзнание. И докато осъществи промененото съзнание, и докато го направи отново привичка, ще дава нещо. След като го направи привичка ще живее с обикновеното си всекидневие. И от тук е, когато човек лесно се освобождава от нещо. Привичка – пуши. Не може да се откаже – добре. Но ако дойде будността, съзнателно огъня изгаря всичко и за мигове човек може да се откаже. Ама така властно го държи – съгласен съм – но няма по-властно от причинната будност, защото тя е Ти. И в такъв случай огънят изгаря всичко и ти ставаш друг, докато добиеш друга привичка. Но човек еволюира и когато се владее, може да прецени в кой момент е минал от развитие в застой и осъществява привичките. Има хора, които привикват само с отрицанието. Ама каквото и да им покажете, просто всичко го отричат, щом не е тяхното. Това е беда. А именно тук неподвижността, именно застоя, докато човек не се съзнае вече, че е привършил енергията си на промяната, тази неподвижност, която наричат „скелет на невежеството“, руши човека и човешките култури.

Оправдано ли е определени човешки култури да бъдат разрушени? Оправдано е. И то наистина ли се дължи на привичките? Да, т.е. на застоя. Затова казвам, когато се изчерпи идейния свят, тогава идва икономическото благополучие. Подвижността на мисълта е присъща на гениите, откривателството на тайнознаците – това е важното. Така че като се освобождаваме от покоя, няма опасност да станем скелет на невежеството. Другото е преповтаряне.

Из „Върху Посланието Агни Йога“, Списание Нур, бр. 0/1993 г.